Николай Йорданов

“Понякога си гълъб, понякога си статуя…”*

Лесно е да си статуя. Пълно е  такива. Разходете се по произволна улица и ще я видите пълна със статуи. Живи! Мърдат в произволни посоки без да знаят защо. Без смисъл, без цел. “Живеят” с илюзията, че вършат нещо.

Не… “живеят” е прекалено силно за тях. Те просъществуват за известно време и после изчезват някъде, на два метра от все още съществуващите статуи. И никой освен шепа статуи не си спомня за тях, не че има защо.

Чудя се на тези фигурки. Те сами избират да са такива. Защо го правят – не знам, не мога да разбера това. Дали някога са вдигали поглед нагоре, към гълъбите – също не знам. Вероятно се е случвало. Сякаш са убедени, че не могат да бъдат като тях. Глупости! Могат! Всеки може да се измъкне от черупката. Но така е по-трудно…

Как мисли една статуя? Може би не мислят. Може би не могат да мислят. А може би не искат да могат да мислят?

Статуята задължително има комплекс за малоценност. “Нищо не зависи от мен, защо да се притеснявам?” Колко удобно, нали? Или още по-наивното: “защо да гласувам, един глас нищо не променя?! Опиташ ли се да обясниш на статуята, че греши, тя веднага ще ти се присмее – представи си, как може да не си като “всички останали”. Как някакъв си идиот смее да се цепи от статуите?! Как си позволява такова нахалство в свят пълен със статуи? Безсрамник!

Ъм, не. Не ми харесва тезата им. Статуите са се ограничили в двуизмерен свят. Там не можеш да надскочиш съседната статуя. Понятието “скок” не съществува в тяхното пространство. А и защо им е? Много рядко, всъщност почти никога, от статуя се излюпва гълъб. Спокойно можем да пренебрегнем това явление. Неговата безрезултатност е показателна за смисъла от него.

Не харесвам статуите. Не харесвам малодушни хора без мнение, готови да се примирят с нещо неправилно. Не харесвам хора, които са част от масата статуи, само защото така е по-удобно. Не харесвам хора, които не мислят. Отвращават ме.

Да, идеалист съм. Да, знам, че вероятно никога няма да осъществя всички, което искам, че светът никога няма да бъде перфектен. И какво от това? Трябва ли да бъда като статуите и да се задоволя само с постижими неща? Определено не.

Преди няколко години един човек, когото не съм виждал отдавна, ми каза “какъв е смисълът да искаш нещо, което можеш да имаш?”. Само десет случайни думи, а значат толкова много. Замислих се – ако искаш нещо, което е постижимо – никога няма да надхвърлиш възможностите си. Защото, когато си решавал кои от мечтите ти могат да бъдат реалност, си бил предпазлив. Страхувал си се да не се разочароваш.

Да, СТРАХ! Страхът води статуята, въпреки че не си го признава.

И знаете ли кое е интересното, а може би и очаквано? През тези “няколко години” направих много неща, които смятах, че не бих могъл. И ако не бях поел риска от разочарование, нямаше да се докосна до тях. Не е хубаво човек да се страхува от провал; да спре, когато другите му кажат, че няма да успее. Лошо е да си предубеден или да отричаш нещо, което не си опитвал. Как можеш да знаеш, че не ти харесва, когато не си се докоснал до същината?

Не искам да съм статуя, не искам дори и да се доближавам до мисленето на статуите. Не смятам и да го правя.

* нагло открадната мисъл

Не бе, дишам, спокойно. Няма да давате пари за цветя. Ама нямам много време за блогване. Много не се задържам вкъщи това лято, пък когато съм тук ръчкам един проект, който “леко” се проточи като ме няма. А пък като ми омръзне си играя с най-различни “кретении”. Поне според повечето хора. Не мога да ги разбера, на мен роботиката си ми изглежда като съвсем нормален начин за убиване на свободното време. Даже се получава много добре като се добави и ракетомоделизмът: хубаво време => outdoor хоби; лошо време => indoor хоби. Купих си фотоволтаичен панел от Хонг Конг. Взех си и един Atmel AVR микроконтролер, да видя какво мога да спретна като ме притискат ограничения. Кой може да живее на 8kB флаш и 1kB рам?

И понеже никога не ми се е получавала идеята да уча от книга или някакво ръководство, съм си харесал “голям” проект, с който да пробвам максимален брой неща наведнъж. В края трябва да излезе line follower (гоу ту гугъл). Дано до март да стане. Седем месеца май са достатъчно много, за да не ми се бърка в останалите занимания.

Ама пак ще трябва да ръся пари… Как може всички яки неща да са скъпи?! Не е честно. Скучното шиене на гоблени е по-достъпно

Платих си хоста между другото. Поне до 24 декември tuka.be ще прекара един спокоен и мирен живот. (добре де, винаги остава възможността метеорит да удари сървърите на СуперХостинг).

В момента стаята ми е в леееко лошо състояние. Ако пита някой – беше метеорит (затова и не изключвам възможността да удари дейтацентъра на СХ, много почнаха да валят тия дни). Ако много почне да пита си признавам, че правя ядрени опити. Гъбите изглеждат готино. А и единият ми кактус бяга 100 метра за 9.52 секунди. Жалко, че по състезанията пускат само хора. Пробвах и при параолимпийците. Изгледаха ме тъпо. После ме изгониха, бил съм се подигравал с тях. Не е вярно! А те не съсипват ли спортната кариера на кактуса ми?! Мизерници.