“Понякога си гълъб, понякога си статуя…”*
Лесно е да си статуя. Пълно е такива. Разходете се по произволна улица и ще я видите пълна със статуи. Живи! Мърдат в произволни посоки без да знаят защо. Без смисъл, без цел. “Живеят” с илюзията, че вършат нещо.
Не… “живеят” е прекалено силно за тях. Те просъществуват за известно време и после изчезват някъде, на два метра от все още съществуващите статуи. И никой освен шепа статуи не си спомня за тях, не че има защо.
Чудя се на тези фигурки. Те сами избират да са такива. Защо го правят – не знам, не мога да разбера това. Дали някога са вдигали поглед нагоре, към гълъбите – също не знам. Вероятно се е случвало. Сякаш са убедени, че не могат да бъдат като тях. Глупости! Могат! Всеки може да се измъкне от черупката. Но така е по-трудно…
Как мисли една статуя? Може би не мислят. Може би не могат да мислят. А може би не искат да могат да мислят?
Статуята задължително има комплекс за малоценност. “Нищо не зависи от мен, защо да се притеснявам?” Колко удобно, нали? Или още по-наивното: “защо да гласувам, един глас нищо не променя?! Опиташ ли се да обясниш на статуята, че греши, тя веднага ще ти се присмее – представи си, как може да не си като “всички останали”. Как някакъв си идиот смее да се цепи от статуите?! Как си позволява такова нахалство в свят пълен със статуи? Безсрамник!
Ъм, не. Не ми харесва тезата им. Статуите са се ограничили в двуизмерен свят. Там не можеш да надскочиш съседната статуя. Понятието “скок” не съществува в тяхното пространство. А и защо им е? Много рядко, всъщност почти никога, от статуя се излюпва гълъб. Спокойно можем да пренебрегнем това явление. Неговата безрезултатност е показателна за смисъла от него.
Не харесвам статуите. Не харесвам малодушни хора без мнение, готови да се примирят с нещо неправилно. Не харесвам хора, които са част от масата статуи, само защото така е по-удобно. Не харесвам хора, които не мислят. Отвращават ме.
Да, идеалист съм. Да, знам, че вероятно никога няма да осъществя всички, което искам, че светът никога няма да бъде перфектен. И какво от това? Трябва ли да бъда като статуите и да се задоволя само с постижими неща? Определено не.
Преди няколко години един човек, когото не съм виждал отдавна, ми каза “какъв е смисълът да искаш нещо, което можеш да имаш?”. Само десет случайни думи, а значат толкова много. Замислих се – ако искаш нещо, което е постижимо – никога няма да надхвърлиш възможностите си. Защото, когато си решавал кои от мечтите ти могат да бъдат реалност, си бил предпазлив. Страхувал си се да не се разочароваш.
Да, СТРАХ! Страхът води статуята, въпреки че не си го признава.
И знаете ли кое е интересното, а може би и очаквано? През тези “няколко години” направих много неща, които смятах, че не бих могъл. И ако не бях поел риска от разочарование, нямаше да се докосна до тях. Не е хубаво човек да се страхува от провал; да спре, когато другите му кажат, че няма да успее. Лошо е да си предубеден или да отричаш нещо, което не си опитвал. Как можеш да знаеш, че не ти харесва, когато не си се докоснал до същината?
Не искам да съм статуя, не искам дори и да се доближавам до мисленето на статуите. Не смятам и да го правя.
* нагло открадната мисъл
). Пак по това време – бебе в количка с кърпа за глава на Maiden.
Е, финландците няма шанс да ги бием (3 500 000 от 5 000 000 слушат хубава музика по статистически данни – 70% от населението)
